В най-хубавия миг преди разсъмване-Дамян Дамянов

В най-хубавия миг преди разсъмване, Когато спи на рамото жена ти, И вън се борят светлото и тъмното И побелява утринният вятър; Когато, във възглавката потънало, Лицето женско в сън ти се усмихва И нейде на душата ти от дъното Извира нещо, нещо като стихове – Неказаното и несподеленото, В най-хубавия мих любовно-светъл Изписква във ушите ти сирената: “Прощавай, неосъществен поете! Ти мислиш за любов, а аз – за хляба ти! Часът е вече пет! Я, хайде ставай!” И работа! И работа! И работа! Край твоите строежи аз минавам, Препъвам се във скелите им в тъмното, Тъга и радост смесват се в сърцето. В най-хубавия миг преди разсъмване, В мига на неродените поети.

Приказка-Дамян Дамянов

Заспиваше ли,май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от кърви в поглед да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо

Интересна книга

Късмети

Време

Някъде, в бездънното и вечно небе, сред светлината на хилядите звезди, сред топлите пухени завивки от облаци, в къща, изградена от слънчеви лъчи и звезден прах живеела една дама. Тя била мъдра колкото Вселената и се наричала Време. Всеки ден тя се качвала на огнената си колесница и тръгвала на пътешествие около земята, а вечер слагала главата си върху лунния диск и отнасяла със себе си малко от светлината на деня,оставяйки толкова,колкото хората да виждат заобикалящите ги предмети. Време била надарена с чудна способност- всяка една душа, която се появявала на белия свят получавала по един слънчев и по един лунен лъч. Така душите на хората запазвали връзката си с вечността, носейки в себе си лъчите на небесните тела. Слънчевият-нишка към топлата доброта, която хоратаносят от раждането си до дълбока старост, а лунният-нишката на човека с доброто, от старостта до пътя си обратно към къщата на Време. Забравих да спомена, че всяка човешка душа обитавала дома на Време и когато й било съдено да живее на земята, тя отивала в някое човешко тяло (нещо като временен дом).Но слънчевият и лунният лъч, който носела съхранявали връзката й с Време и нейния дом-мястото където се ражда човешката душа. След като се настаняла в човешкото тяло, душата се научавала да чувства както любовта, така и да се страхува.Тези две основни емоции пораждали в последствие както много силната любов, така и егоизма и завистта и злобата. И до смъртта си хората се опитават да съхранят човешкото в себе си, да развият у себе си любовта и състраданието, но и ще опитват от греха, от омразата и от горчилката на мъката и страданието. Защо ли човек е така осъден?Той винаги ще си остане дете на любовта и на греха-още от зачеването си...

НАБЪРЗО

Набързо преглеждам нещата, набързо хапвам, набързо се опитвам да хвърля един поглед и очаквам набързо някой да ми каже "Браво!".Защо ли? Защото набързо забравям,че съм преди всичко човек или поне трябва да бъда такъв,който трябва да се харесва сам, а не да дири себе си в набързо хвърлените погледи на околните.Набързо приспах събудилите се съмнения и страхове. Как ги приспах?С набързо скалъпени фантазии, които да действат бързо и безболезнено.Набързо се нахраних и очаквам да бъда доволна!?Набързо забравям, че искам да бъда щастлива и тръгвам с мисълта,че всичко е гадно, защото такъв е живота, който живеем НАБЪРЗО...Вярно, нещата са тленни и изчезват НАБЪРЗО, но май не трябва да забравям, че също толкова бързо се появяват нови неща, които са по-добри и няма да си отидат НАБЪРЗО...

Живата вода

"Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен: дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужва да живеят. Когато не вали такъв дъжда, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че тялото му някога е имало душа." Паулу Коелю- "Петата планина"

Soul_music

"Все пак не забравяйте, че във вселената има ритми-ден и нощ, светлина и мрак,живот и смърт..." Тери Пратчет-"Музика за душата"